Преди преселването ни от Варна в София, между многото неща продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятелки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено.
Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица.
- Изплакано пиано не ти трябва да вземаш - ми каза Учителя.
Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво
пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя, да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех при една сестра, в една малка къщичка на Изгрева, а работех в центъра на града, в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемане на една къща за цялото семейство, близо до детската градина, където работех. Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмислено ми отговори:
- Рекох, занеси го при майка си.
- Но, Учителю, скоро ще наема една къща близо до училището, не е ли най-добре сега да го оставя временно там? - И започнах подробно да му обяснявам квартирното си положение.
- Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори той тихо.
- Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по-добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам.
- При майка си го занеси - потрети той спокойно.
- При майка ми, но аз почти не стоя в къщи и кой ще свири там на него? - упорствах и му обяснявах аз, в своето невежество.
- Рекох, занеси го при майка си - за четвърти път ми каза той, все тъй благо.
- Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика в работата си с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса.
- Е, може и в училището - снизходително каза Учителя, без да повиши тон.
И спокойна, че съм питала Учителя и един вид с негово съгласие, пренесох пианото в училището.
Това беше през есента на 1942 година.
През годината водих идеално занятия с децата. Говорех им не само с думи, но и с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови, сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града.
Сутринта на 10 януари 1944 г. се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднаж се възхитих от хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, огледах спокойно стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама, и трябваше да бързам за вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Помолих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им.
На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбардировки над града. Някой точно зад мене каза:
- И училището, онова до църквата „Св. Седмочисленици", е в развалини.
Развълнувана, обърнах се към говорещия:
- Кое училище - гимназията ли?
- Не, не гимназията, а детската градина.
Почувствах, че побледнявам и с последна надежда отново запитах:
- Коя част от сградата е разрушена?
- Откъм петела - слънчевия часовник, като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. - И четирима мъже от противовъздушната отбрана намериха там смъртта си.
Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили до училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят.
В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия товарен вагон и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, чу се детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към таблата и взе хляб и чаша мляко.
- Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката.
Вляво от мене много възрастна, слаба жена с трепереща ръка
поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано! „Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиано", мина ми през ума. „Не условията правят човека, а човекът - условията!"
Със спокоен глас, смело попитах брат си, защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е посмял да ми каже, че само капака на пианото видял, изхвърлен на двора.
Настанихме се в с. Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата.
Към края на януари се завърнах в София, за още багаж и за да видя Учителя, който, както научих, се бе евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата.
Влакът спря на централната гара в 5.00 ч. след обед. Беше почти тъмно, когато стигнах до училището. Действително, видях капака на пианото, захвърлен на двора, а цялата половина на сградата - разрушена. На едно от стъпалата на стълбата, водеща към моята стая, видях разтворена книга. Вятърът отваряше и затваряше листата и. Взех я. Беше „Учителят за възпитанието". Почудих се, как само тази книга бе останала незасегната от разрушението наоколо и я поставих в чантата си. Всички големи сгради около детската градина бяха в развалини. Гледката беше наистина покъртителна. Отидох горе, на Изгрева. Там нямаше никакви развалини, но бе тъмно, тихо, безлюдно.
Обиколих и влязох, където видях светлинка - у брат Иван. Преспах у тях, а на сутринта с неговата шейна с провизии потеглихме за Мърчаево, при Учителя.
През града беше тъжно, тъмно, страшно, но като минахме Княжево, кончето пое нагоре по шосето и снежинки започнаха да танцуват с чудна красота. Сърцето ми тупаше, че щях да видя Учителя.
Към обед, ето ни пред къщата на брат Темелко. Слязох от шейната и направо по стълбата - при Учителя. Един от първите му въпроси беше:
- Какво стана с пианото?
- Е, на парчета е, Учителю. Всичко е под тухлите.
Обясних как всичко е разрушено от детонацията на бомбата,
паднала на двора, точно до стената на моята стая.
- Рекох, съберете му частите - пак кротко каза Учителя.
Погледнах го недоверчиво. Какво ли си мисли? Той няма представа какво е в града. За какви части ми говори!
- О, Учителю, ако Ви бях послушала навреме! Сега пианото нямаше да бъде разрушено.
Учителя нищо не възрази и вместо да потвърди моето непо-слушание, спокойно повтори: - Рекох, прибери му частите.
След една седмица се върнах обратно в село, но през февруари отново дойдох в София. И всеки път, когато отивах в Мърчаево да видя Учителя, той ме питаше дали съм събрала частите на пианото.
Обикалях училището, но пиано нямаше - само развалини.
Когато дойдох за трети път в София, през март, стоях повече дни и срещах по-често Учителя, и дори преспах веднаж в Мърчаево.
- Рекох, прибери частите на пианото - ми каза той неколко-кратно, все така спокойно.
Досрамя ме и реших да опитам да прибера каквото успея да намеря. Отидох до училището и, за мое учудване, намерих извадени от развалините клавиатурата и педалите на пианото. След два дни отидох отново и намерих и задната му част, с лирата и няколко дъски. Дело на отбраната. Наех кола, натоварихме всички намерени части и ги откарах у дома, както Учителя ми бе казал преди две години.
Преди да се върна в село, казах на Учителя за стореното. Той се зарадва, но не каза нищо.
Когато се завърнахме от евакуацията и нормалният живот на града се възстанови, един майстор сглоби и поправи пианото. То и сега е при мен, и на него свиря песните на Учителя.
